Gabriel Garcia Marquez Quote

Майко мила, Бендисион Алварадо, какво, по дяволите, правят жените, та вършат нещата така, сякаш те са ги измислили, какво правят, че да са толкова мъже, мислеше той, а през това време тя смъкваше от него безполезния товар от други по-малко страшни и опустошителни войни, отколкото тази самотна война до гушата във вода, стоеше примрял от страх, закрилян от онова дъхащо на боров сапун тяло, когато тя най-после откопча токите на двата колана и откопча цепката на панталона му, и ме обзе ужас, защото не намерих това, което търсех, а огромния тестикул, който плуваше като жаба в мрака, пусна го уплашена, отдръпна се, върви по дяволите при майка си да те смени с друг, рече му тя, ти за нищо не струваш, и сега го бе сразил същият старовремски страх, който го караше да стои неподвижен пред голотата на Летисия Назарено, в чиято река с непредвидими води той не би влязъл дори с всичко това, което носеше на себе си, докато тя не му се притечеше на помощ със своето милосърдие, той сам я покри с чаршаф, свири ѝ на грамофона, докато се изхаби цилиндърът, все една и съща песен за клетата Делгадина, оскърбена от любовта на баща си, каза да й сложат цветя от филц във вазите, за да не увехнат като естествените от неприятното свойство на ръцете ѝ, правеше всичко, което му хрумнеше, за да я направи щастлива, но пазеше все така строго пленничеството и я държеше гола, за да разбере тя, че ще бъде обградена с грижа и любов, но че няма никаква възможност да се изскубне от тази съдба, и тя така добре го разбра, че при първия отдих от страх му заповяда, без да го моли, господин генерал, отворете ми прозореца, да влезе малко чист въздух, и той го отвори, затворете го, защото луната ми грее в лицето, затвори го, изпълняваше заповедите й, сякаш бяха дадени от любов, и го правеше с все повече послушание и самоувереност, колкото по-близо се чувствуваше до оня следобед със силен дъжд, когато той се вмъкна под москитерото и легна до нея с дрехите, без да я буди, по цели нощи поемаше в самота от тайните аромати на тялото ѝ, вдишваше миризмата ѝ на планинска кучка, която от месец на месец ставаше все по-гореща, покара мъхът на корема ѝ, един ден се събуди стресната, крещейки: махнете се оттук, господин генерал, и той стана тежко и бавно, но отново легна до нея, докато тя спеше, и така през онази първа година на пленничество ѝ се наслаждава, без да я докосне, докато тя свикна да се събужда до него, без да ѝ е ясно накъде текат скритите помисли на този непроницаем старец, който беше зарязал ласкателствата на властта и очарованието на света, за да я съзерцава, да й слугува, и я обземаше все по-голям смут, по-близо се чувствуваше той до деня, в който легна върху нея с дрехите, както някога беше влязъл в реката, с униформата без отличителни знаци, с колана, на който висеше сабята с връзката с ключове, гамашите, ботушите за езда, със златната шпора, това беше едно кошмарно нападение, от което тя се събуди, като се мъчеше да махне от себе си този кон, нагизден с военно снаряжение, но той беше толкова смел, че тя реши да спечели време, като прибегне до последното средство, и му каза: махнете си амуницията, господин генерал, че халките по тях ми убиват на сърцето, и той ги махна, махнете си шпората, господин генерал, че ми убива на петата със златната си звездичка, махнете връзката с ключове от ремъка, че ми убива на костта на бедрото, и той в края на краищата изпълняваше заповедите й, макар че и бяха необходими три месеца, докато го накара да си свали ремъците на сабята, които ѝ пречеха да диша, и още един месец, за да свали гамашите, които ми нараняват душата с токите си, това беше една бавна и трудна борба, в която тя го изчакваше, без да го кара да губи търпение, и той накрая се съгласяваше, за да ѝ направи удоволствие, така че нито единият, нито другият разбра някога как се стигна дотам, че стана финалният катаклизъм...